"Искам нетърпеливите ти целувки!Искам топлината на тялото ти ..."- прочете той в последното и писмо и усещането за нейното присъствие стана толкова осезаемо, че мъжът неволно се обърна . Вратата към терасата беше отворена и оттам нахлуваше свеж ветрец.Той запали цигара и излезе навън.Очите му се спряха на слънцето, което вървеше към залез. Мъжът се усмихна. Не искаше да разпилява в думи  нито миг от любовта си към тая жена .Трябваше му само време, за да я обича...Той протегна ръце към слънчевия диск , обхвана го и с лекота го премести нагоре .

***
 

Седя и я зяпам, без да  мога да скрия учудването си : много е променена (мога да зацъкам с език). Изглежда ми повече угрижена и уморена, отколкото щастливо влюбена. А беше! Май...
"Не си струва да вярваш в подобни неща"- казва тя с някакъв  приглушен  контраалт , непознат за мен, и отпива бавно   втора водка- от "малките", твърде големи за крехката и физика . Вдига очи, вторачва ги в медальона на шията ми  и продължава:"Не ми се говори , честно казано, то не че има кой- знае какво за казване..."- усмихва се тъжно  бившата ми състудентка , така че успявам да забележа  фините  бръчици в  крайчеца на очите и. От "лудост", "всеки ден", "всеотдайно" преминахме на "чукане","добри познати"," понякога" ...

"И ти се примиряваш?"- питам искрено учудена, защото познавам бунтарския и дух. " Навик." - отговаря ми тя. Вместо сълза от окото, върху масата се стоварва точката от последното и изречение, категорична и тежка като  гюлле,  замества се помежду ни и аз успявам само да  въздъхна .

Искам да си тръгна веднага, но  трябва да кажа нещо оптимистично, окуражаващо, само че  нищо не  ми идва на ум.

В този момент джиесемът ми звънва и поредната  приятелка ме кани на среща за изповед...

А не, не мога повече за днес!  Точка.