Ваденето на  собствена душа беше деликатна и нелека работа, но за една учителка с 20-годишен професионален опит нямаше невъзможни неща. Колкото и болезнено да беше, Делева се справи, защото и предстоеше голямото пролетно чистене (наближаваше Великден), а домакинята  все  не успяваше да се събере и зареди с ентусиазъм. Движенията и бяха тромави и лениви: душата и тежеше от горчилката на неизплакани сълзи, от мътилката на полуистини, обиди и разочарования, които я измъчваха на клетъчно ниво.

  Извадената и душа, която приличаше на болна от анорексия тийнейджърка, се сгуши плахо на дивана и  се опита да прикрие голотата си с меките триъгълни възглавнички. Делева я погледна снизходително и за пореден път благодари на Господ за мъдростта му да съчетае едрото и респектиращо тяло с това плашливо, ранимо създание, за което нито един ученик не биваше да узнае...
 Учителката се съсредоточи върху домакинската работа и успя да се справи с  набелязанoто : пране,  тупане , гладене - неща, които вършеше като добре смазана машина, като последен модел кухненски робот, който не издаваше звук.
Делева отдавна беше престанала да се пита  дали обича всичко това. Познатото и даваше приятна увереност и спокойствие, но заедно с   това  я изпълваше с  досада. Понякога  отработените с времето механични  движения в безкрайното шетане и напомняха  равномерния  ход  на автомобилните чистачки, отблъскващи настрани , като дъждовни капки , всички мисли и чувства. В такива минути на „опразненост”  и ставаше страшно. Сякаш беше излязла от себе си: изчезнали бяха  романтичните мечти , тръпката от неочакваното, поривите и копнежите по нещо ново и примамливо красиво... Тогава бързаше да пусне телевизора и си налагаше да послуша гласовете , идващи оттам, докато страшното отминеше...

Делева приседна уморено на дивана и дори се опита да вникне в сюжетната линия на някакъв латиносериал. Изведнъж  се сепна - извадената и душа, приличаща на анорексична тийнеджърка, беше изчезнала. До триъгълните възглавнички се виждаха  само няколко мокри петна от сълзи.

Учителката обиколи апартамента и най-накрая съзря леко открехната външна врата. ”Излязла е гола навън!”- помисли Делева и грабна стария шлифер от закачалката. Крачките и  бяха забързани и във вярната посока - железопътната линия, която отстоеше на стотина метра от  блока . Слънцето клонеше на залез, а червените му лъчи се плъзгаха  върху сребристите релси и ги превръщаха  в кървави дири.

До разцъфнал шипков храст, скрита до зелените му  клонки, седеше душата и. Беше изпаднала в някакъв унес, поклащаше се лекичко и не отделяше  очи от кървавите линии пред себе си.  Делева кротко приседна до нея, притегли я към себе си и я прегърна .” На Ана Каренина ли ще ми се правиш? Недей! Минало ни е времето...”- тихо и с помирителна усмивка изрече тя.”Хайде, моето момиче, да си вървим. Да не  плашим децата - и нашите, и чуждите.”  Учителката въздъхна и замълча , послe наметна шлифера върху голата си душа, изтри сълзите и  и я поведе  към дома.

... Поздравления, Ан!!
Четох с интерес - разказваш много добре!! С удоволствие бих прочел и други работи, писани от теб... Само ... малко бързо свършва разказчето - финалът ми иглежда като претупан на бърза ръка...

Усмивки и прегръдки! ;)*

Съвременният читател(средностатистическият като мен))не обича дългите текстове...Може и да греша.
Благодаря ти!)Целувка!

за нейното примирение и моментното освобождаване!
Поздрави за постинга!!!

не е претупан финалът - съвсем добре ми прозвуча
поздрави, ан!

Нещо ми е "скършено"...Сигурно е от смяната на сезоните.)

Dobre zvu4i i e neveroqtno za 4etene

значи е със сигурност от смяната на сезоните!
като стана пролет - слънце, въздух - те направо ме караха да се чувствам някак си,. странно..... сега още нищо не съм заблязал де...

в нещо или в някого...Тогава и най-мрачният ден ти носи цветно настроение.))Успех на всички!

У природы нет плохой погоды! :)))

Че не винаги духовното ни богатство е в пълна хармония с реалния еквивалент, който живота ни сервира.И тогава оставяме душата, а това са нашите мечти, копнежи и вълнения да заживеят в паралелен свят към който се сремим, но той все ни се изплъзва.Сложно е да.Поздрави и от мен))

Това "излизане"е от онези "малки смърти",които преживявамe преди истинската.)А бе,я нещо по-весело!))Обичайте и нека сте обичани!!!Целувки за всички!

после настъпва тихия ужас от сивото ежедневие

Еднообразието убива - кой го бе казал

И най-хубавата мелодия или песен след като я послушам известно време ми омръзва
Затова постоянно зареждам папката "Music" на компютъра си ...

Чудно, много ми хареса !

Донякъде диаболичен, с дистанциране и раздвояване, необходими за самооценка отстрани. И много стегнато, пестеливо разказано.
Поздравявам те без дистанция!

"еднообразието убива", но нали пък то ни носи сигурност...абсурдите на живота...)(

Блгодаря и аз..."без дистанция"!;)